Захар Прилепин: Защо вие сте либерали
Автор: Захар Прилепин, 1000inf.ru Следвайте " Гласове " в Телеграм
Написаният от мен текст „ Защо не съм либерал “ провокира известна реакция. Освен стотиците възмутени отговори в обществените мрежи, обществено ми дадоха отговор в минимум 10 медии повече или по-малко именити представители на демократичната общност. Няма да се задълбочаваме в анализ на тяхната (достатъчно еднообразна и предвидима) обосновка. Заслужава си да отбележим обаче два отговора в качеството им на присъщи.
Либералната общност напоследък доста обича да споделя, че нея я „ тровят “ – включително и аз – да вземем за пример с публикуването на моята публикация в източник, който е работил един ден все още на обявата. А демократичната общност в отговор, както виждаме, все се „ пази “, изпълзявайки от подземието си, каквото в тази ситуация се явява едно от най-тиражираните списания в Русия „ Огонёк “, където пълноценно се е отбелязал Дмитрий Губин със публикацията „ Защо съм либерал “. (В резултат моята публикация е прочетена на уеб страницата от 10 хиляди души, а „ Огонёк “ излиза в тираж от 100 000 екземпляра; само че тровят, дублирам, още веднъж либералите).
В края на краищата, част от демократичната общност има устойчивия табиет да организира диалозите в плоскостта на интернационалните връзки, която мен, би трябвало да призная, ме вълнува едва. Напротив, за най-скудоумните ми съперници неведнъж съм съобщавал, че в определящите настоящия ни живот знакови въпроси националният аспект има маловажна роля. Затова пък икономическият въпрос има значение, защото свежда разликите сред „ демократичната съпротива “ и властта до най-малко.
„ Какъв е този заплашителен либерал, който ти по този начин буйно хулиш, в случай че той по едно и също време наподобява и на властта, и на опозицията? “ – един през различен ме питат моите съперници. Струваше ми се, че отговорът е явен, само че съм се заблуждавал.
Налага се още един път да обясня, с изброяване.
Либералът в днешна Русия е човек, който:
а) поддържа пазарната стопанска система (писателят Герман Садулаев употребява и термина „ пазарен фундаментализъм “);
б) счита финансовото положение на съветската буржоазия за изцяло законно (ако го формулираме по-радикално – срещу е освен преразглеждането на проблемите на приватизацията, само че е срещу даже и така наречен налог разкош);
в) намира сломяването на руската система, което се случи през 1987-1993 гг. за изцяло обосновано, разумно и даже богатство за страната.
В този смисъл, както виждаме (или вие още веднъж не виждате?), разликите, в резюме, сред Борис Немцов и Дмитрий Медведев, са минимални. Може и въобще да няма такива. Можете да замествате с всевъзможни други семейства с сякаш друг полюс – да вземем за пример Алексей Венедиктов и Владимир Соловьов – и ще получите същия резултат, във всички случаи виждаме пред себе си безусловния либерал.
Тези три пункта бяха определящи за най-новия капиталистически съветски хайлайф – както финансов, по този начин и властови – точно от тези позиции на процедура по едно и също време стартираха в следперестроечния интервал и Владимир Путин, и всеки един от демократичните опозиционни водачи със стаж.
Това че ориста заведе един от тях в Кремъл, а останалите – не, не е нищо друго с изключение на издръжливост на вътрешната конкуренция, най-малко във типа, в който тя беше основана от ръцете на самите либерали, посредством разстрелването на Народното събрание през 1993 година и подправянето на президентските избори през 1996 година. Руските либерали, без значение от поредицата финансови рецесии, от време на време протичащи се както по целия свят, по този начин и в съответната Русия, не престават съвсем религиозно да имат вяра в същата тази „ конкуренция “ (или най-малко до момента в който тя не премине през тях самите) на „ пазара “ като саморегулираща се буря, в „ успеваемостта “ и прилежащата ѝ „ доходност “ безусловно като в китове, върху които се крепи светът.
Те избират да приказват за страна, чийто съвършен модел се свежда до функционалностите на „ нощна стража “ (при което либералите се базират на скандинавските страни, където страната, спасявайки се от стихиите на пазара, изпълняваше надалеч по-твърди функционалности от тези на стражата, които у нас биха били наречени „ леви “ и „ властнически “).
Между другото, в обществени полемики съветските либерали най-често се измъкват от диалога за икономическата същина на либерализма, настоявайки на това, че главната задача на либерализма е поддържането на „ бистрота на властта “, „ почтена правосъдна система “, „ частна благосъстоятелност “, „ независимост на печата “ и други сходни.
Тук излиза наяве, че да вземем за пример политик, който въздейства отрицателно на „ свободата на печата “, автоматически престава да бъде либерал.
Да разбираме ли, че един от най-почитаните в демократичните среди блогъри – някогашният министър в държавното управление на Борис Елцин и политически деятел Алик Кох, първо, до момента в който беше младореформатор, беше либерал, след това, когато закри НТВ, краткотрайно престана да е либерал, а през днешния ден отново стана от тях?
Не, не би трябвало да се схваща по този начин, тъй като това е парадокс.
Година преди събитията на площад „ Болотная “ (протестен протест против избирането на Вл. Путин за президент през 2012 година, с голям брой арести и заведени наказателни каузи против стачкуващи – б.пр.), създателят на тези редове беше посетител на Ксения Собчак в предаването ѝ по радио „ Сребърен дъжд “, където тя с известно неспокойствие ми доказваше, че хората във властта са там „ на серизоно и задълго “, като намираше това за абсолютно богатство. Година по-късно, тя към този момент беше на „ Болотная “ срещу същите тези хора.
Това значи ли, че по време на радиопредаването Ксения Анатолиевна не е била либерал, а след това е станала?
Не, и това не е правилно.
Поведението на всички тези жители съставлява демократичен анализ, който някак е натрапен в страната като дневен ред.
Колкото до частната благосъстоятелност – тя е измислена несъмнено не от либералите, като по един или различен метод е имала място задоволително от дълго време, още в Древна Русия, а и при „ руското иго “ (скорошен израз на демократичната мислителка Юлия Латинина) също. Например всичките ми баби и дядовци („ руски плебеи “) в 70-те години са били притежатели на домове и дворове, към които никой, в никакъв случай и при никакви условия не е претендирал, единият ми дядо имаше мотоциклет, другият толкоз огромна лодка, че беше съвсем яхта, всички те търгуваха с месо и мляко и никой не може да изясни за какво от обикновеното право на благосъстоятелност, особено на процедура за всяко обществено устройство, би трябвало да се прави извънредно демократичен култ.
„ Честната правосъдна система “ и въобще правосъдната система като такава, също е измислена не от либералите – от нея са били заинтригувани жителите както в първобитно-общинния строй, по този начин и във всеки различен строй и напълно не е реалност, че либерализмът подсигурява в този смисъл идеалната работа на съдилищата – най-малкото, многогодишното водачество на Съединени американски щати по брой на пандизчии на глава от популацията ни принуждава съществено да се замислим на тази тематика.
Работата е там, че икономическият демократизъм по този начин или другояче приема общественото неравноправие като неизбежна съставка (подменяйки от време на време осъзнаването на този факт с разсъждения за „ триумфа “, „ работоспособността “ и впрочем неща, сложили всички жители на листата „ Форбс “ на върха на йерархичната стълбица). Но там, където общественото неравноправие има място, в никакъв случай няма да има същинска почтена правосъдна система, за което би трябвало да си даваме сметка. Либералната общност доста обича да се базира на това по какъв начин дъщерята или синът на някой американски сенатор ги прибират за 15 дни за шофиране в пияно положение и владеене на чантичка, цялостна с опиати, само че извънредно рядко до нас доближават вести за правосъдни процеси против финансисти, които от време на време унищожават стопанските системи на цели суверенни страни.
Съществуването на „ транспарантна демократична власт “, чиито решения се поддават на здравословен разбор, от дълго време и абсолютно стана блъф – просто е смешно да го развенчаваме, поради на това, че през днешния ден изпращането на войски в Афганистан от другаря Брежнев се преглежда като фрапантен образец за „ руски милитаризъм “, а вкарването на войски на демократичните страни в която и да е суверенна страна в Азия, Африка, че и в Европа, се коментира с термините на извънредно политически ПР технологии, които при цялата им глупост се одобряват от главната маса на демократичната общност.
(Мнозина са обръщали внимание каква явна злост изпитва средностатистическият съветски либерал към сталинисткото кино, само че по някакъв магически метод той няма нищо срещу людоедските холивудски картинки – т.е. „ Кубански казаци “ и „ Веселите приятели “ са неистина и измама, а хилядите „ Умирай мъчно “ са просто една жанрова смешка, която се храни не с настрана завладяване на Съюз на съветските социалистически републики, а към този момент на цяла планета).
Всичко това не значи, че съветската демократична общност всецяло се доверява на международния демократичен политически парадокс, само че каквито и доводи да се посочат, моите съперници неизбежно ми дават да схвана: в случай че ще и този свят да е посредствен, ние ще живеем в него, тъй като другояче отново ще се стартира някъв непоносим казармен социализъм („ а това към този момент сме го минали “ – непроменяемо декларира либералът, някак убеден, че либерализмът е единственият урок, който би трябвало да повтаря до повръщане, колкото и банкрути и войни да се случат).
Междувременно Русия, в случай че ѝ е съдено да оцелее, неизбежно ще тръгне по пътя на нова социалистическа идеокрация – анулация на следствията от приватизацията, пълномащабна индустриализация като държавна стратегия, влизаща в образно несъгласие с идеалите на „ пазара “, създаване на самодостатъчна стопанска система, излизане от системата на международните финансови операции и спекулации, в която нашата страна е принудително натикана, основаване на напълно нова политическа, духовна, научна и военна аристокрация – в подмяна на „ пазарната “ аристокрация (имам поради шоубизнеса) и буржоазно-олигархичната (компрадорска по своята същина, тъй като в случай че либерализмът е независимост, кой има правото да стопира парите?).
Ако Русия тръгне по този път, либерализмът като направление в мисленето ще заеме идеално подхождаща му ниша – ще стане изострен критик на властта с правозащитнически позиции.
В този смисъл либерализмът просто е нужен за Русия. Но единствено в този.
Обаче за построяването и удържането на такава машина като съветската държавност и запазването на народите на Русия идеологията на икономическия демократизъм се оказа непригодна. Колкото по-скоро си дадем сметка за това, толкоз повече шансове имаме за бъдеще в Русия. Между другото, в случай че се готвите да срещнете бъдещето си в друга страна, на вятъра прочетохте този текст. (По този мотив имаме разполагаем още една точка, по която можем елементарно да определим, че вие сте либерали – вие, както постоянно, сте свободни).
17 ноември, 2013 година
Инфо: 1000inf.ru
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
